Празниците по отбелязването на десетата годишнина от основаването на българския културен център в Детройт и училище „България“ към него започнаха. Можете да гледате филмите от предходните годишни концерти на следните канали:
както и на нашият сайт: www.bulgariansindetroit.com.
Кулминацията на-онлайн тържествата ще бъде в неделя от 11:00, когато ще излъчим и юбилейния концерт по случай 24 май, Деня на българската писменност и култура и края на учебната година.
От почти 30 години живея в тази държава на неограничените възможности с многобройно ограничено, мислещо население. И се чудя аз ли бавно схващам или част от мозъка ми започва да атрофира, та не мога да разбера някои неадекватни реакции и криво разбрани човешки действия. Каквъв грандиозен абсурд?! Един човек строшва от бой и нанася 104 удара по главата на друг човек, три пъти го нокаутира, и цяла зала го аплодира, поздравява и му се възхищава.
Идва момент да се замислим каква беше година, която изпратихме. Дано за повечето от нас 2018-та да остане само с хубави спомени и успешно приключени изпитания, с които ни е срещнала съдбата. Нека запомним изминалата година с добро и да очакваме новата 2019 г. с надежда за повече щастие и късмет.
Пътешествия, които нямат край са много по-вълнуващи и даващи простор на фантазията и мечтите. Съществува легенда, че в Тибетската пустуш, на север от Хималаите има долина, неозначена върху никоя карта на света. Долина, в която времето е спряло. Там хората живеят в мир, любов и радост по стотици години. Тази местност се наричала Шангри-Ла и била раят на земята. Според легендата изворът на свещената река Ганг падал от небето и там се намирала тази вълшебна долина, събуждаща интересни слухове. Никъде другаде освен в Индия не е толкова неясен пределът между реалността и легендата. В нашата претоварена, динамична и материална епоха, ние хората все още мечтаем за свят отвъд тук и сега. Питах се в този изгубен и чуден свят дали е възможно да се отиде физически или само духовно. Мисля, че много от нас вярват в своя собствена Шангри-Ла. А сега бих искала да споделя с вас как преоткрих и построих за себе си тази бленувана и свещена земя.
Чудя се дали, когато Хемингуей е озаглавил книгата си „Безкраен празник“, не е визирал моят живот. Защото се оказва, че животът ми е един безкраен празник, само дето аз не зная за това. Живеем в един отвратително наситен информационен океан. Всяка сутрин, когато отворя интернета, разбирам каква веселба ме очаква. Щом видях сватбената ни снимка във Фейсбука на 29 май, веднага осъзнах колко бързо и безвъзвратно са отлетели цели 36 години от първата илюзия в брака. Научният ми принос за този период е, че оборихме третия закон на диалектиката, че противоречието ражда прогреса. А при нас 36 години противоречия и …. никакъв прогрес. Понякога се чувствам токова глупаво, колкото и със сигурност изглеждам. Но навремето не можах да устоя на страстните пориви на мъжът ми, влюбен в софийското ми жителство. Което обаче не му свърши голяма работа, защото дойдохме в Америка и станах неудачник от световна величина, но свикнах и взе да ми харесва това. Не можеш да върнеш пържените яйца в черупката, а обратен път няма, тъй като пицата на видния диетолог Симеон Дянков вече е раздадена и изядена. Предстои гнойните възпаления на политическото съзнание да се пукнат с гръм и трясък и не ми се иска да участвам в тази революция.